Тя знаеше, че Слънцето ще ѝ липсва много. Затова реши да се раздели с него постепенно.
Оставаше само една година до отлитането и тя все по-често спеше през деня. Скоро свикна да живее само през нощта. Събуждаше се след залеза и още преди първите Слънчеви лъчи да докоснат Земята изпадаше в дълбок сън. Тази ненормално дълга дрямка беше задължителна за нея, за да се подготви за 10-годишния път, от който 7 години щеше да прекара в летаргия. Само няколко тъмни часа на денонощие тя беше будна.
Мислеше си, че е свикнала. Светлината не ѝ липсваше - през нощта в града имаше изкуствени светлини, а също така виждаше всичко и щом излезеше сред природата тъй като можеше да си уголемява много зениците и светлината на звездите и Луната ѝ бяха достатъчни.
Мислеше, че може да живее без Слънцето. Но се бъркаше – когато останаха две седмици до излитането не издържа. Нещо отвътре я накара да остане на хълма, където беше дошла да погледа звездите. Още не го съзнаваше, но щеше да остане там докато не се вдигне Слънцето високо над хоризонта. Зазоряваше се – небето ставаше все по-светло и по-светло. Очертанията на дърветата и всичко наоколко – преди само неопределени силуети в мрака – започнаха да се изясняват. Докато Слънцето наближаваше да изгрее, цялата природа и всичко наоколко започна да придобива форма. Разграничаваха се все повече детайли в ясната сутрин.
Времето за нея минаваше неусетно – тя просто стоеше прехласната пред величието и хубостта на природата. С поглед поглъщаше всичко, което сега ѝ се струваше толкова красиво. Тя съзерцаваше една картина и винаги имаше чувството, че не я е видяла цялата. Можеше да я гледа много по-дълго, но Слънцето се вдигаше, все повече приближаваше хоризонта и пред нея се откриваше картина друга, с друга по-ярка светлина, с други по-ясни цветове. Тя гледаше Земята и се сбогуваше с нея.
А ето го и Слънцето – то, леко червеникаво, вече се показваше над хоризонта. И небето променяше постепенно цвета си, а земята се обливаше все повече със светлина.
Въпреки че през цялото време беше стояла на едно място и единствено наблюдаваше, тя вече едвам издържаше. Строгият режим на забавяне и ускоряване на жизнените процеси, който спазваше, отдавна ѝ диктуваше да заспи. Тя знаеше, че всеки момент бодърстване ѝ струваше много, но силното желание да види Слънцето някак успяваше да я задържи будна.
И Слънцето изгря – видя как се беше отлепило от хоризонта и поело по своя път на небето.
Това беше последният път, когато го видя – изпадна в дълбока летаргия, докато не стана време за отлитане.
Тя се събуди през нощта, която за нея щеше да продължи години.
И сега беше в кораба, и си мислеше, как ли ще изглежда изгревът на това непознато място, където отива? Как искаше вече да стигне там и да съзерцава издигането на червеното Слънце, което постепенно огрява природата в този нов свят. И постоянно си представяше мястото, където отива, за което знаеше вече толкова много. И сякаш цялото ѝ съзнание беше насочено натам.
Но сънуваше пак същия сън – изгревът на жълтото Слънце.